Между 20 и 22 септември на Античния театър в Пловдив се проведе част от музикалния форум под надслов Music of the Ages. В рамките на три чудни топли вечери различни по стил, визия, форма и звук групи от България и Европа ни преведоха през най-доброто от дискографиите си.

Вечер едно - танци, костюми и професионализъм.

Честта да открият тридневните събития в Пловдив имаха Radiogeist. Интересните на външен вид младежи забиха някои от парчетата от дебютния си албум със супер настроение пред все още рехавата публика. Вокалът развяваше гребен и кожена пола, басистът размяташе две дълги плитки. Но шантавият им вид не трябва да заблуждава никого - младежите имат много интересен стил - ритмичен, със синхронизирани вокали и лек, но грабващ пънк елемент. Два вокала непрекъснато се допълват над тежките барабани. В публиката се чуваха скандиранията на малкото им, но пък верни фенове, които подкрепяха любимата си банда. Финалът на сета на Radiogeist изненада всички - професионално изпълнен кавър на “Under the Bridge” на Red Hot Chilli Peppers, отново с пънк-рок нюанси. Това нямаше да е последната кавър-изненада в Пловдив, но затова по-нататък.

След кратка пауза, в която се чудехме какво е покрито на декорите на сцената, мистерията беше разкрита, когато на сцената се появиха хедлайнерите на вечерта - Mono Inc. Дългоочакваната им поява на българска земя е и първа за готик-рок бандата, но по-добре късно, отколкото никога. Германците не разочароваха още от театралното си излизане на сцената - прожекторите осветиха част от бандата, облечена в дълги наметала и със средновековни маски на чумни лекари, красивия сет барабани на не по-малко красивата валкирия Katha Mia с огромни разперени черни криле зад нея и накрая - Martin Engler, мрачния вокал на Mono inc., който до края се показа и в мааалко по-различна светлина. Сред пироефекти и бурно посрещане бандата започна сета си с “Welcome to Hell” от едноименния си албум, последвана от “Louder Than Hell” и “Vagabond's Life” (личен фаворит на вечерта). Ако подгряващите Radiogeist имаха леко клубен вайб, то Mono Inc. определено носеха стадионен такъв. Германците представяха програмата си с пълна пара, като не преставаха да сменят костюми. Последва парчето “Heile, Heile Segen”, на което Martin Engler опита да пораздвижи и да  разпее леко статичната публика. След като стана ясно, че немският език не е силната страна на присъстващите, всички дружно се придържаха към ла-ла-ла до края на вечерта.

След кратко забавяне на темпото сетът на бандата продължи с “Arabia” - парче с ориенталски мотиви, на което най-после ясно чухме красивия глас на Katha Mia - която, трябва да отбележим, освен че визуално е най-силният акцент на групата, като истинска машина налага барабаните и изпълнява важна роля с беквокалите. Тук вокалът направи лирична пауза и обясни, че като за първо шоу в България бандата е решила да изсвири песни от последните двадесет години, за да го направи специално. Феновете най-после отдадоха заслуженото на Mono Inc. и до края на концерта бяха на крака и припяваха на най-известните им хитове.

Последваха песни от различни периоди на бандата, сред които силен акцент беше “After the War” - парче с важен текст (After the war - who will you be fighting for?) в контекста на войните, които се водят близо до нас, на което Martin Engler и компания добавиха - We say NO, NO, no more war. С което затвърдиха убеждението ми, че зад костюмите, декорите и смешките с публиката стои една банда със силни послания.

Последва, както самата група обясни, най-успешната им песен в Германия - “Lieb Mich”, с доста силни индъстриъл влияния. А веднага след това - кратък акустичен сет с китара на Martin Engler, за да отдъхне малко останалата част от групата (в крайна сметка, шоуто им хич не беше от късите). Вокалистът беше избрал една от най-кавърираните песни в историята на музиката -  “Hallelujah” на Lenard Coen, което приятно ме върна на последния концерт на Pain of Salvation в България, където Daniel Gildenlow направи същото. Последва втори кавър, този път по-в стила на групата - “I Am A Passenger” на Iggy Pop, където се включи и останалата част от бандата. След “Heartbeat of the Dead”, още малко разпяване на феновете и музикалната тема от Карибски пирати, дойде и време за бис. Двете култови парчета “Voices of Doom” и “Children of the Dark” (второто от които остана в главата ми в следващите няколко дни и си го примрънквах, за раздразнение на околните) официално сложиха край на шоуто на харизматичните немци.

След края на концерта всички направиха кръг около Katha Mia, последва бурно прегръщане и тук си пролича, че Mono Inc. са един сплотен и завършен екип. От всички групи за трите вечери Mono Inc. беше тази, която имаше най-много контакт с публиката - едно добро режисирано шоу, но и изпълено от сърце. Очакваме ги отново на българска земя.

Вечер две - diversity, емоция и любов

Втората вечер на Античния театър в Пловдив се отличи с разнообразие от стилове, най-голяма посещаемост от трите дни и много специално и лично изживяване. Часове преди началото на концертите по входовете имаше чакащи фенове на Pain of Salvation, които се надяваха на снимка и няколко думи с някой от бандата. Успяхме да чуем саундчек, придружен от биене на камбани и поп, който разпалено обяснява на цивилен за любимата си група Burzum. Не успяхме да се възвисим (или да пропаднем) на място, поне не веднага.

Първата група за вечерта бяха известните вече на всички Me And My Devil. Имах удоволствието да ги гледам по-рано тази година и на друг фестивал - Hills of Rock (репортаж / снимки), но сега изпълнението им ме грабна много повече. Супергрупата, съставена от членове на все известни у нас банди като Oddcrew, Babyfaceclan и Сепуко 6 , излезе с леко променен състав - на барабаните Деян Драгиев-Даката беше заместен от Ивайло Петров – Пифа. Тази вечер загряването на публиката не отне много - около 10 секунди от началото на сета, след което вече бири, (sex) и мръсен рокендрол се лееха от сцената и от публиката. Дали заради артистичното поведение на вокала, или заради стила на групата, или просто защото Me And My Devil си имат своята вярна фен маса в страната, но атмосферата се получи от раз, музикантите се отпуснаха и свириха с много настроение някои от най-известните си парчета. 

Интензивното начало на вечерта обаче не продължи в същия дух. KLONE, втората подгряваща група на вечерта, излезе на сцената с акустичен сет и съвсем различно настроение. Французите останаха статични по време на цялото си представление, почти не комуникираха с публиката и ни оставиха по-скоро да се насладим на чудната им атмосферична музика. Леко напомнящи на Alcest, това е единственото, на което бих ги оприличила. Истината е, че не звучат като нищо, което съм чувала (твърдение, което важи и за хедлайнера на вечерта). Отнесения стил на KLONE, баладичното настроение и леко тържественото shoegaze усещане постепенно премина в по-мрачни и тежки композиции, които след концерта с интерес пуснах, за да чуя в не-акустичен вариант, основно за да чуя китарите, и ги харесах още повече. Чест правеше на вокала Yann Ligner, който изкара вечерта с очевидно влошено здраве, но това не му попречи да изпълни и партиите си с дране, а чистите му вокали бяха удоволствие за ухото.

От песните се отличи най-вече хитовата за групата “Bystander”, а от стила на бандата - интересното свирене на барабаниста, който използваше дайре с едната си ръка, вместо каса, постоянно сменящите се размери и редуването на мажор и минор, така любимо на пишещата. Докато се опомним и пренастроим на тяхна вълна, KLONE слязоха от сцената и ни оставиха да се центрираме с бира-две, защото най-чаканият гост на Античния театър в Пловдив беше на път да се появи на сцената. Феновете нямаха търпение и след кратко скандиране най-после доживяхме да видим отново на наша земя легендарните Pain of Salvation.

Феновете на шведите още помнеха неземния им концерт преди 13 години (репортаж / снимки) като най-личното си музикално изживяване и очакванията сега бяха за нещо поне толкова добро. В публиката срещнах хора, дошли от самата Швеция за този концерт. Стилът на бандата се е изменил с годините към по-тежки китари, джент елементи, по-дълги парчета, а в музиката и текстовете им се усеща зрялост, която е дошла от годините опит на сцена, но и от кофти житейския опит. Това, което не се е променило, е емоцията - сурова, истинска и болезнена. Точно каквото очаквахме и си получихме с откриващото “Accelerator”. Там, където свършиха подложките, започна истинската музика. Тежкото начало бе последвано от друго "по-ново" парче, “Reasons” от "In the Passing Light of Day”, а веднага след това последва “Meaningless” - шедьовърът от същия албум, чието начало хвърли феновете в бесни овации. How the hell am i supposed to keep myself... sane до края на този концерт, не знам, мислех си. А също и колко ли пропиляни възможности за още шедьоври сме пропуснали заради музикалната раздяла на Daniel Gildenlow и Ragnar Zolberg. За да успокоят малко страстите, шведите изсвириха по-бавно парче от последния си албум, “Wait”, със силно изразени партии на клавири, чудесно изсвирени от Vikram Shankar, който много добре се вписва в групата. Но това затишие бе илюзорно, защото последва “Used”, една от най-силните песни на Pain of Salvation, която може би олицетворява цялата им творческа кариера, и музикално, и текстово. Публиката откачено припяваше (Getting used to pain, getting used to pain), докато усмихнатият Gildenlow вещо ни водеше към следваща класика - “Beyond the Pale” от един от най-обичаните албуми на бандата, Remedy Lane. За инструментала “Falling” фронтменът и клавиристът останаха сами на сцената и китарата на Gildenlow разплака и камъните в Античния театър. Последваха три парчета от последните им два албума - “Panther”, “Restless Boy” и “Tuesday”, за да стигнем до, както вокалът призна, една от любимите му за изпълнение песни, “Icon”. Този сетлист е доста познат на феновете, които следят изявите на бандата по света. Ето защо беше изненада за всички, когато прозвучаха началните акорди на “Perfect Element”. Благодарни, припявахме на един от най-красивите, най-тъжните и най-искрените текстове, писани от PoS:

Once he had forests and mountains

That were only his, listening to him

Once he would run through the summer days

Catching memories for ages to come

Now he is dressing this naked floor

With his flesh and blood, and times passes by

His trade of pain might just have lead him

To deal with consequence

For some change as time passes by

Последната песен от концерта Daniel Gildenlow посвети на жена си, която е и неговият най-добър приятел. “In The Passing Light of Day” е лична, зряла, носталгична, улегнала и показва най-нежното лице на Pain of Salvation. И на запис, и на живо, тя се усеща като изповед, като обяснение в любов и като примирение със старостта и неизбежния край на всичко. Усещахме го и ние на седалките, докато прегръщахме силно любимите си хора и не искахме този концерт да свърши. Но неговият край дойде и Daniel Gildenlow обеща да се върнат скоро пак. Концертът на Античния театър беше първи от турнето им и им пожелаваме да докоснат възможно най-много сърца, както докоснаха и нашите.

Вечер три - родна гордост, норвежка касапница и едни шарени чорапи

Третата и последна вечер на Античния театър беше може би по-хомогенна стилово от другите две. Началото трябваше да дадат родните любимци на публиката Vrani Volosa. Сред скандирания от верните си фенове (Меден рудник на три морета!) и страхотно осветление и звук бургазлиите забиха страхотен концерт и се представиха много достойно като подгряващи на норвежките машини Ihsahn. Бавни, тежки китари, дълги, протяжни и тържествени вокали, текстове, които ни пренасят из различни краища на България и рисуват различни природни картини - от разбунтувано море до мистичната гора. Всички тези елементи правят Vrani Volosa група, която бих избрала като лице на тежката ни музика. В сета им присъстваха известни парчета, между които “Sorcery”, “Cure for a Dangerous Sickness”, “Слънце” (Бягат вълните … вятър в косите … огън в очите - наистина, песните им на български са чудни!), “Дом”,  “Wreck” (където отново минават на английски). Чест им прави, че в духа на метъл братството непрекъснато подканяха за подкрепа и овации за Ihsahn. Много земна, много талантлива и много българска група, която стои добре както в клубна атмосфера, така и на открита сцена.

В много спокойна и лека, почти сънена атмосфера, най-после пред нас се появиха Ihsahn. Първото, което се наби на очи, е абсолютно семплата им визия. Бяха oблечени в най-обикновени черни дънки и тениски, пред фронтмена Vegard Sverre Tveitan не се виждаше ни един педал за китара. Поздравиха скромно на чист български език - Добър вечер, как сте, което беше последвано от Пловдив, МАНИА! Целият Античен театър се хилеше и си подхвърляше майни и мании, всичко беше цветя и рози и тогава... тогава Ihsahn започнаха да свирят. Откриващите “Promethean Spark” и “Pilgrimage to Oblivion” изметоха всякакви нежни или веселяши емоции от предишните дни. Има нещо много сбъркано в контраста между добродушната любезност и интензивния блек, който бандата свири, между ухилената гримаса на барабаниста Tobias Solbakk и бруталната агресия, с която налага тия барабани, сякаш има 4 ръце и 7 крака. Следват “North”,  “Stridig” и “Telemark” за които вокалът споделя, че са вдъхновени от родното им място. Това трябваше да е “атмосферен сет”, по думите на фронтменa на Emperor. На практика тази банда изора Античния театър със суровия си звук.

Поледва поредна музикална изненада (наистина, тази година почти всички групи, които гледах, правеха трибюти, или поне вмъкваха някакъв снипет от любими група в изпълненията - явно е нещо модерно?) Милите норвежци забиха два интересни кавъра - на “Rock and Roll is Dead” на Lenny Kravitz и, за абсолютен шок и огромна радост на местните фенове - “Wrathchild” на Iron Maiden. И двата в доста по-тежък вариант, разбира се. Това даде възможност на 4-те ръце и 7те крака на барабаниста да починат, а настроението на публиката да се повиши до степен, в която всички бяха на крака и настроението беше на 666. Със завършващите “Until I Too Dissolve” и “Distance Between Us” Ihsahn насочиха вниманието ни към последния си албум, който, според думите на фронтмена, засяга именно събития, случили се преди 2000 години. Парчета, доста подходящи за сцената, на която са изпълнени, за което норвежецът не пропусна да благодари на организаторите.

Завършващото парче “A Taste of the Ambrosia” е криво, тежко и толкова мракобесно, че и най-танцуващите фенки се предадоха и започнаха да развяват коси. Изненадващо и без бис, концертът свърши и когато мракът се разсея, видяхме най-необичайното нещо. Барабанистът Tobias се появи на сцената за традиционната снимка и се поклони пред преданата публика с най-милата си усмивка и... обут с шарени чорапки. Събрахме части от телата и психиката си и докато осмислим какво се случва, бандата се поклони и напусна сцената.

Дали заради различните по стил изпълнители, или просто натрупаната умора от тежкото концертно лято, тези концертни дни в Пловдив не бяха от най-посетените за годината. Обективно погледнато, можеше да се желае още от страна на публиката. Ние обаче не сме обективни пред лицето на любимите си групи и сме доволни и благодарни на организаторите Blue Hills за възможността да се насладим на техния талант. Очакваме програмата за догодина!

Автор: Зори Петра
Снимки: Никола Петрас

Галерия от събитието: