Репортаж от първия ден на Hills Of Rock 2025 (GOJIRA, SKUNK ANANSIE, EXTREME, RISE OF THE NORTHSTAR и др.)

ДЕН 1. Пловдив ми е Аракис...

След като Fest Team обявиха кои ще са хедлайнерите на тазгодишния Hills of Rock преди месеци, се почувствах като дете в сладкарница (или нърд в книжарница). Extreme, чиито песни пеехме и свирихме на китари като тинейджъри, Gojira – банда на върха на славата си, която напоследък удря в земята и Metallica, StaticX! (тук основно крещях), Sepultura!!! (чийто албум Roots бележи края на детството ми), Тъмно! - отново на сцена, и в допълнение Kultur Shock, Cool Den, Attaxic – все групи, на които бих отишла на самостоятелен концерт (отново и отново).  Ето защо на 25 юли с мръсна газ и нетърпение се приземих рано-рано на тазгодишния Hills of Rock, надъхана да хвана и най-ранните банди.

И, както се оказа, с право. Още откриващата банда на сцената „НА ТЪМНО“ призова нетърпеливи като мен фенове, зажадняли за музика и озверели за пого. Hellbound от Бургас изстреляха няколко стегнати и тежки парчета от албума си H.E.A.T. в стил jumbish metal, както те го наричат. Още на втората песен се заформи и първото пого за сезона, а в една от последвалите бяха поздравени Агенция Митници и НАП. Супер свежо сценично присъствие, тежки рифове и интересни брейкдаунове – определено бандата влиза в листата ми за слушане. Предстои им да бъдат оценени и на световно ниво, защото са избрани да представят България не другаде, а на Wacken Open Air. Щях да отскоча да чуя и Всеки следващ ден, но Hellbound, нечовешката жега и първата бира ме зашеметиха и дотам приключи стройният ми боен план за фестивала. Оттук-нататък беше хаос, приятни изненади и срещи и едно случайно ниско излитане в брутален мошпит. Но затова после.

Някъде тук трябва да позиционираме първото разочарование за тазгодишното издание на феста – броени дни преди началото му метълкор франзузицте Landmvrks обявиха, че отказват участието си, защото са преуморени. Отнасят заслужен хейт, но много им здраве - продължаваме нататък. На главната сцена вече излизат други франзуци – Rise of the Northstar. Като подгряваща група на Gojira бандата се изявява със завидно самочувствие, маски и надъхано звучене, подсилено от атмосферите на китарата. Между песните им чуваме семпли от опенинги на известни анимета (разпознах Евангелион), които предизвикват одобрителен рев сред запознатите в публиката. Сетът им кулминира в култовото “Here Comes the Boom”, което изстрелва феновете във въздуха. Последното си парче посвещават на Gojira и тук отскачам до сцената „НА ТЪМНО“, където лежерно разцъкват KSHMR. Лиричната им отнесеност ме задържа за една бира и с бодра крачка се насочвам към Stroeja Stage, където...

... под АДСКОТО слънце вече е ПЪЛНО с хора. Никаква изненада – предстои да излязат любимите айляци от Cool Den. Няма друга българска банда, която само с присъствие може така да вдигне настроението на човек. Още с откриващата реплика „Ние сме Guns and Roses“ заявката е за страшна забава, но пичовете показват много повече - музикантско присъствие и оригиналност. Зареждат се култови парчета като “Кафенци”, „Молец“ (на която нежният пол е призован за женско пого и доказва, че не е толкова нежен), I’m Ready. Сред лежерното реге и импровизации с текстовете, раждащи култови лафове (Пловдив ми е Аракис!!) се вмъкват и страхотни сола на китара и барабани, чуваме и някои доста сериозни текстове, които удрят право в болните места на клетата ни държавица.

На главната сцена вече са Extreme, така че с тичане се настанявам колкото мога по-напред, защото ме гони носталгията, защото виждаме американците за първи път у нас и защото, амии, Nuno Bettencourt. Бандата е завидно запазена за годините си и предлага страхотна комбинация от стари и нови парчета, изпълнен с енергия и желание. Много харесах последния им албум от 2023та година, „Six“, затова с радост чувам Rebel, Banshee, Rise, но старите хитове също влизат добре – „Hole Hearted“, „Get the Funk Out“ и, разбира се, сърцеразбивачката “More Than Words”, на която публиката се заема с вокалите. Все още е светло да вадим запалките (така де, телефоните, коя година сме), но между нас не остава неразчувствана душа. Кулминацията на концерта несъмнено е инструменталът “Midnight Express”, където Nuno Bettencourt ни доказва, че все още е един от най-добрите в света и унищожава акустичната китара с бързите си пръсти. Ако в началото на сета Extreme са по скоро сдържани, към края усмивките летят и бандатга дори споделя, че е загубила багажа си и в момента са на сцена с дрехи, закупени малко преди това от... пловдивския мол. Е, обличат се с вкус, свирят от сърце и стоят страхотно на сцена. Силно се надявам да ги видим отново у нас.

Класата и стажът в бранша са хубаво нещо. Но още по-хубаво е да видиш млади надежди и да чуеш нещо свежо. Благодарна съм, че на двете по-малки сцени български банди постоянно доказват, че тези мои желания са на една ръка разстояние. Българският музикален пазар има какво да предложи на света, за поредна година се убеждавам, докато прескачам между ветераните Urban Grey, които унищожават с откоси и сола масата от фенове „НА ТЪМНО“, и Керана, която размахва безкрайни крайници и, както винаги, ни залива с неизчерпаема енергия на STROEJA. Подкрепям се с нещо за хапване и бира, защото предстоят още много силни имена.

Skunk Anansie са група, с която моето поколение израсна. Ето защо бандата е посрещната от мен и наборите с голям ентусиазъм (дължащ се донякъде и на факта, че слънцето най-после се скри, защото бяхме пред колабиране). Най-доброто определение за изпълнението им е ръбато, провокативно и странно – от шипестата конструкция, служеща за декор, през стила им, който не прилича на никоя друга банда, и разбира се – до шантавата Скин, чийто висок глас почти срина Альоша от тепето. Ако откриващата “This Means War” наелектризира атмосферата, последвалото „Charlie Big Potato“ я взриви. Последваха „Because of You“, “An Artist Is An Artist” (ново, екстравагантно парче) и, разбира се, “Weak” – безапелационен химн на аутсайдерите, на черните овци в семейството (както Скин сама казва), на истинските, наранените и силните.

Размазани, отиваме да си поемем дъх със ска-пънк-хардкор-фънк-саксофон-тромпет-лудницата Pizzza, чиято фронтдама Симона не спира да подскача на сцената. Паралелно на другата сцена забиват Crowfish, които не успявам да видя, но обещавам да им се реванширам догодина.

Всички са в очакване на голямото събитие. На главната сцена, с леко аристократично закъснение, едновременно тържествено и обрано, се появяват звездите от Gojira. С откриващите „Only Pain“ и “The Axe” китарите разсичат времепространството, съвършено изпипаните вокали на фронтмена Joe Duplanier смазват ушите ни , а десният крак на барабаниста Mario Duplantier има камера, посветена изцяло на него. Пироефектите не отстъпват на музиката и бълват огън и конфети, в такт с нея, а визуализациите по време на “Another World” подсилват емоциите и превеждат посланията на Gojira на всички езици – че Земята е единственият дом, който имаме, а го съсипваме, без да ни мигне окото. “Flying Whales”, „From the Sky“ и “Stranded” демонстрират нечовешката техничност на всеки един от френската четворка, а на “The Chant” феновете пеят в едно с вокала.

Контактът с публиката е на изключително професионално ниво – едновременно режисиран театър и човешки закачки (да, имам предвид въпроса „Бичите ли айляк“ на чист български), точно колкото трябва, без нищо излишно. Някъде тук барабанистът взема нещата в в свои ръце (крака) и започва да комуникира с нас чрез изписани на български на големи пана – “Искате ли още двойни каси?”;  „Следващите пет минути ще свиря двойни каси“ и „Вдигнете шум!“ Съвършено дирижирана игра, последвана от извънземна техника, която изумява и най-претенциозните музиканти в публиката. Сетът не минава без “Mea Culpa (A! Ca ira!)”, която запозна човечеството с Gojira (и го втрещи, за голямо мое удоволствие) на миналогодишните Олимпийски игри в Париж – тук се включва цялата публика, куфеят и децата, и продавачите на бира, и каките, раздаващи Гелоривойс. “Amazonia” е личният ми фаворит и crowdpleaser от сета им тази нощ, със силното си послание и хипнотизираща напевност.

Оставени сме без дъх, но емоционално финалът идва с кавър на Black Sabbath – „Under the Sun“, в памет на починалия преди броени дни Ози Озбърн (предстоеше ни да видим още няколко такива поклона и от други музиканти) и “The Gift of Guilt”, с което бандата драматично закрива извънземното си представяне.

На когото са му останали сили, отива да види Dub Pistols, които се забавляват „НА ТЪМНО“ с еклектичен стил от дъб и реге, а култовите легенди Ревю посрещат голямо количество издръжливи маниаци от сцената с „Алабала“, „Цветя от края на 80те“ и други класики и новата си вокалистка Русита Боева. С това първият ден от тропическото приключение  Hills of Rock завършва и потеглям към мястото си за отстъпление, за да събирам сили за следващия ден...

Автор: Зори Петра
Снимки: Гергана Попова

Снимки: