Репортаж от концерта на AVANTASIA и VELIAN

Най-накрая сколасах да ви напиша за концерта на Avantasia. Оказва се, че не е трудно да седнеш да пишеш за концерт, но е трудно да намериш време за това. А колкото повече го отлагаш, толкова по-невъзможно и ненужно започва да изглежда. По-забавното е, че пак Iron Maiden (!!!) са замесени по някакъв начин и в това.

Конкретно за Avantasia щях да ви разказвам много, но предимно щях да ви обяснявам колко по-яки са Edguy и как с времето фокусът на Tobias се е изместил, оставяйки EDGUY да потънат в забрава. Вероятно има цяло поколение метъл фенове, които дори не са чували за EDGUY!

Та, докато си планирах репортажа за Avantasia някъде из Милано, на 37 градуса температура, в очакване на концерт на Iron Maiden (!!!), излезе и новината, че EDGUY ще направят прощален концерт в родния си град… Хем очаквано, хем разочароващо, хем не толкова. После обаче се оказа, че току-що обявеният прощален концерт вече е разпродаден, а от Nuclear Blast загатнаха за прощално турне… Е, няма как да замирише на пари и тези лешояди да не се лепнат като муха на лайно!

Сега, преди да се върнем към концерта на Avantasia, се прехвърлям 26 години назад — малко преди да започне тази приказка.

Годината е 2000 г. Лято. София. Аз съм на 16. Лятната ваканция вече е в разгара си. Всички си правят планове за морета, лагери, ваканция и бачкане. Излизаш сутрин на кафе в „Гъбата“ — кръглото кафе в квартала — после обикаляте градинки и пейки. Прибираш се на обяд за час-два, да си заредиш батериите на уолкмена* и да вземеш някоя друга касетка. Новият албум на Maiden — Brave New World — вече мощно газеше, а спечелената касетка от предаване по MM вече доволно се изтъркваше.

*Праисторическо преносимо чудо на техниката, в което се слагаше касетка, молиш се да не ти я сдъвче, и ако батериите издържат — имаш музика навън. Spotify, ама с молив, нерви и две батерии AA.

Та, докато си вкъщи на обяд, врътнеш някой телефон от домашния, за да се разбереш с приятели за някоя сбирка довечера или за някой купон, и пак излизаш. Ако можеш и някой лев да изпросиш от баба или родители — още по-яко. С парите обаче беше странно. 1000 лева станаха 1 лев тогава и изведнъж хем си мислиш, че всичко е по-евтино… хем не е. Познато ли ви е?

Големи концерти почти нЕмаше. Поне не като сега. Един Steve Vai през април, Suicidal Tendencies през юни и, разбира се, Iron Maiden (!!!) на 12 юли на „Академик“. Направих 100 компромиса, за да мога да видя този концерт. С брат ми обикновено в края на юни заминавахме за три месеца в Гърция при баба ми. Нека ви припомня, че тогава не можеше ей така да решиш да отидеш уикенда до Гърция. Визи, мизи, документи и какво ли не. Ние обаче сме с гръцки паспорти и хем ни беше по-лесно, хем трябваше и определено време да бъдем в Гърция при баща ми, за да запазим тези паспорти. И всичко беше планирано до деня!

Да мине Iron Maiden (!!!) и заминаваме.

Дните се точеха супер бавно, човече! Само няколко дни преди концерта той беше отменен заради падането на китариста Janick Gers от сцената в Германия. Няма щастие на този свят. Мисля, че тогава за последно плаках като дете!

Същата седмица заминахме. Не ме интересуваше нищо друго от това смотано лято — нито Motörhead, с които смениха концерта, нито предстоящият Alice Cooper.

А там, в Гърция, макар градчето да е малко и отдалечено от столицата, беше изцяло друг свят. Препълнени хранителни магазини, музикални магазини и такива за играчки и комикси — като по филмите. Първото нещо, което правихме, за да ни е по-забавно лятото, беше да съберем всички интересни комикси и списания, които видим.

Сред тях беше и списанието METAL INVADER, което почти винаги вървеше с диск компилация — WARZONE.

Въпросните компилации бяха гордостта в моята музикална колекция още от WARZONE I (1997), която вероятно беше размножена 100 пъти на касетка в квартала. Така откривах групи, които нямаше как да намеря по друг начин. Групи, които тук никой не беше чувал, а дори години по-късно все още не бяха.

Септемврийското издание на Metal Invader идваше с компилацията Warzone XVI, където беше и песента „Frozen Candle“ на EDGUY. Освен тях на диска имаше и музика от Ayreon, Macabre, Less Than Human, Daemonia Nymphe, After Forever, Rebaelliun, Leprosy, Deceased и Agalloch.

Обикновено, докато с брат ми се редувахме да разглеждаме списанието в някое кафе, бяхме оставили диска с компилацията в местния музикален магазин, където само срещу 1700 драхми и два часа чакане можехме да си вземем презаписана касетка. CD опцията ни беше малко сложна все още при баба ми, но за сметка на това попивахме всяка една секунда от тези касетки.

Така че, когато чух и Avantasia година по-късно, бях съвсем подготвен какво ме очаква музикално. Но ако тогава някой ми беше казал, че 26 години по-късно от всичко това ще е имало смисъл и че ще се занимавам да ви пиша репортажи, да правя интервюта и снимки, и да ходя по фестивали и концерти, сигурно щях да го накарам да си пие хапчетата.

Връщаме се в София, 2026 г. Имаме цени в левове и „наполовина“ в евро, но положението не е по-розово. Вече можем да пътуваме свободно из Европа, концерти — бол. Пари пак няма!

Но някои си спомнят как било по-добре тогава… Не, не беше.

Аз вече не съм на 16. И на 30 не съм. Даже и 40 минах. Някои неща обаче не са ми минали. Със същия кеф ходя по концерти и със същата жажда се опитвам да слушам музика.

Сегашното гостуване на AVANTASIA ще е четвърто в България и първо в София! Това не е малко. А по-незапознатите дори ще изненадам с факта, че и EDGUY са ни гостували два пъти.

ASICS Arena ще е домакин на събитието, където аз останах очарован, че имаме готина зала за такъв тип концерти. Най-якото е, че и съпортът за вечерта са нашенците от Velian. Ще се опитам да съм малко по-кратък за тях, а и съм прекалено пристрастен. Знам, че ще ме разберат.

С две думи — не се сещам за по-удачен съпорт за вечерта. Оставяме настрана факта, че ги познавам и знам колко влагат в това, което правят. Цялата им концепция, театралност и визия пасват идеално на това, което прави и Tobias.

Само месеци преди този концерт Velian издадоха и третия си дългосвирещ албум — Embers. Признавам, че бях сред малкото, които слушаха записа месеци преди той да види бял свят, и все още не ми е втръснал. Лично следя момчетата още от годините им с WARTIME, когато правеха впечатление със същото — безкомпромисно качество в музика и визия.

WARTIME ги няма вече, но голяма част от групата се преобрази във VELIAN, което някак си им направи услуга. Хем почваха отначало, хем не точно. Имаха вече една стабилна основа, над която можеха само да надграждат, но и тепърва им предстоеше много работа.

Оттогава минаха 10 години. Десет години, в които те не направиха компромис с нищо. Embers, по мое мнение, е най-качественият и смислен албум, излизал в последните години от българска група. Не искам да засегна никого, но понякога нещата така стоят. И да, вероятно ще си кажете: „Ама ти там… щото нали са твои хора…“

Няма „мои“ и „твои“ тук. Изкуството изисква определено внимание и отдаденост, за да се превърне в идентичност. Не е достатъчно да репетирате всяка неделя и да свирите на всеки селски събор или да участвате във всеки музикален „Батъл ъф дъ бендс“ конкурс. Трябва да имате ясна представа къде сте като група и какво искате да постигнете и какво искате да предадете като послание. Velian имат това качество и аз го харесвам. Оставяме настрана, че са готини пичове.

Връщаме се на концерта.

Абсолютно логично момчетата стартираха с букет от три парчета от новия албум — “The Endless Yearning“, “Embers“ и “Forgiveness“. Вокалистът Иван е известен с това, че е доста многословен между песните, но както и самият той посочи, има много познати, но и нови лица в публиката, и няма да отнемам много време в приказки. Така се и случи.

Velian бяха балансирали чудесно и хронологично сетлиста си за вечерта. Чухме и две от силните композиции от предния албум, “Spectacle of Tragedy” — „Funeral” и „For Eternity”. А за край ни върнаха там, където започна всичко — с “Maiden of Stone” и “Fireflies”.

Макар че този път липсваха визуализациите, които напоследък са част от тяхното представление, това по никакъв начин не дестабилизира изпълнението им. Дори напротив — някак си съсредоточи вниманието именно върху тях.

А те бяха безупречни.

След мрачната театралност на Velian, дойде ред да посрещнем малко по-веселяшката театралност на Avantasia. Някой се пошегува. Сега Ванката трябва да бръкне в цилиндъра и от там да извади по малкия Tobias с по-малък цилиндър, сред дъжд от конфети! Смях се с глас!

Всъщност много добре знаем какво точно да очакваме от такова шоу и накрая пак сме в екстаз. Просто защото това не е обикновен концерт. Avantasia не са обикновена група. Това е пътуващ цирк, рок опера, хеви метъл мюзикъл и Tobias Sammet, който вече повече от две десетилетия доказва, че ако си достатъчно упорит, достатъчно луд и достатъчно нахален, можеш да превърнеш тийнейджърската си fantasy metal идея в международна машина.

Avantasia излязоха уверено, шумно и точно толкова театрално, колкото се очаква от тях. Новият материал от „Here Be Dragons“ получи достойно място в сета, но без да задушава класиките. Това е важен детайл, защото много групи на този етап от кариерата си правят нов албум колкото да има причина за турне, после го замитат с две песни и бягат обратно към сигурното. Tobias поне има самочувствието да защити новия материал. А и честно казано — тези песни работят на живо по-добре, отколкото човек може да очаква. Но разбира се не може да изключиш и песни с които тръгна всичко.. Още помня колко страдах от липсата на Песента “Avantasia” в сетлиста им от Варна.

Сега обаче сетлистът беше щедър и достатъчно добре балансиран между различните периоди на Avantasia. Имаше го началото с The Metal Opera, имаше го размаха на The Scarecrow, имаше ги по-театралните и по-мрачни моменти, имаше ги и онези припеви, на които всички до теб цвилят като чайки, но с желание. И това не е подигравка. Това е част от чара на Avantasia.

Ей така, за спорта. Да си го кажем. Няма нужда да се правим на зрели през цялото време. И самият Tobias неведнъж е казвал, че метълът не трябва да е вечно намръщен и сериозен — че трябва да има и малко хумор, малко бутафория, нещо, което да те накара да се усмихнеш, а не само да те дърпа надолу. Само че, както винаги, се намериха хора, които решиха да развалят настроението и да си спретнат една съвсем квартална свада насред публиката. В един момент Tobias ги прекъсна със „спрете това или ще сляза при вас да решим спора“ — последва смях, някой сигурно си го представи съвсем сериозно, а и самият Tobias май не беше напълно убеден, че би го направил.

Голямата сила на Avantasia обаче не е само в песните, а в начина, по който всичко това е подредено. Това не е просто Tobias и няколко гост-вокалисти, които се редуват пред микрофона. Поне не изглежда така, когато нещата работят. А тази вечер определено работеха. Tobias, колкото и да е централна фигура, той винаги знае кога да се дръпне назад. Това може би е най-голямото му качество

На сцената до него бяха Kenny Leckremo, Tommy Karevik, Herbie Langhans, Bob Catley, Ronnie Atkins и Chiara Tricarico — всеки със собствено присъствие, глас и характер. И именно това спасява Avantasia от опасността да се превърнат в просто „Tobias и приятели“. В най-силните моменти проектът изглежда като истинска трупа. Малко странна, малко прекалена, но напълно убедена в собствената си вселена. А когато се замислиш колко имена са минали през тази „трупа“ през годините — от Michael Kiske и Andre Matos, през Jorn Lande, Alice Cooper, Klaus Meine, Dee Snider, Geoff Tate, Eric Martin, до Floor Jansen и Sharon den Adel — става ясно, че Avantasia отдавна е нещо повече от проект. Това е въртяща се сцена, през която минава половината heavy metal свят.

А тази вселена е точно такава — прекалена. Лъскава. Театрална. И тук разликата с Edguy става най-ясна. Там имаше група — хора, които трябваше да се срещнат някъде по средата, да се съгласят, да изгладят ръбовете и да звучат като едно цяло. Тук имаш един човек, който не се интересува особено от това дали някой ще му каже „чакай малко“. Един човек, който натиска всички копчета едновременно, просто за да види какво ще стане. И странното е, че това работи. Защото зад цялата тази прекаленост стои опит, вкус и онзи особен инат на човек, който отказва да приеме, че подобна идея би трябвало да е невъзможна.

Ако трябва да обобщя — Avantasia не просто изнесоха концерт в София. Донесоха цялата си странна, цветна, леко безумна heavy metal вселена и я разпънаха насред ASICS Arena. Имаше класики, имаше нов материал, имаше театър, имаше патос, имаше и над два часа музика, за да не остане всичко само на ниво декор. Та дори Tommy Karevik май прекара повече време на сцена тази вечер, отколкото с Kamelot преди няколко дни.

Да, Edguy ми липсват. Да, вероятно винаги ще мрънкам за това. Но ако цената за тази липса е Avantasia да продължават да правят такива концерти, поне мога да мрънкам с усмивка.

А това, повярвайте ми, също е напредък.

Автор: Никола Петрас
Снимки: Гергана Попова