Репортаж от концерта на PERIPHERY и WITHIN DESTRUCTION

Концертното лято е в разгара си и графикът на шоутата е безмилостен. Факт е, че всяко едно от концертните събития е по своему интересно и няма как да бъде пропуснато. Какъвто е и случаят с гостуващите у нас като част от европейското си турне Periphery, подкрепени от метълкор маниаците Within Destruction.

С влизането на Vidas Arena пред щанда с мърча се извива огромна опашка. За мое учудване, на щанда за алкохол няма почти никой. И това съотношение се запазва почти през цялата вечер. За сравнение, на последното събитие, което редакцията ни отрази (Biohazard и компания - снимки / репортаж), достъпът до бира беше труден поради големия брой жадни. Макар да има хора от всякаква възраст, феновете на Periphery са преобладаващо по-млади, а както всяка маркетингова агенция ще ви потвърди, новите поколения почти не употребяват алкохол. Добра новина за бандите, защото успяват да продадат продуктите си. Вероятно не толкова добра новина за бара и организаторите.

Първи на сцената излизат експерименталните Within Destruction. Честно казано, преди този конкретен ден сладурите от Естония не са ми попадали и нямам някакви специфични очаквания към тяхното шоу. Каква. Огромна. Грешка. Още с първата си песен, хитовата “Animetal”, пичовете ме грабват с присъствието си на сцената, с огромното желание, с което свирят, непринудения контакт с публиката и, най-вече, с феноменалните неща, които вокалът Rok Rupnik прави с гласа си. От класическо дълбоко дране, през pig squeals до високи крясъци, този слабичък човек може всичко и оставя дробовете и душата си в микрофона. За съжаление, както и на други събития на тази локация, има известни проблеми със звука, които накъсват изпълнението на Within Destruction, но те запазват самообладание и настроение.

Следват песен за circle pit (“Survival”), песен за headbang (“Torment”), песен за скачане (“Neo-Jakuza”). Чистите високи вокали на китариста Howard Fang са другата много приятна черта на бандата, а симпатягата кима и се усмихва на всеки в публиката, който знае текстовете. На последното парче, “No Way Out”, естонците успяват да предизвикат все още малобройната публика да се включи в кратко, но злобно меле пред сцената, след което отстъпват мястото си на хедлайнерите на вечерта.

Periphery излизат театрално един по един на сцената, като, разбира се, най-очаквани и аплодирани са вокалът Spencer Sotelo и виртуозния китарист Misha Mansoor. Музикантите изказват още в началото благодарност към завърналия се за турнето китарист Jake Bowen. И наистина, трима китаристи на сцената оказват своето влияние. Нехарактерно за джент бандите (ако можем да впишем Periphery в този жанр), музикантите почти не използват подложки, а Sotelo не използва ефекти. Резултатът е едно много музикантско, макар и леко статично изпълнение.

Бандата открива сета си с „Obsession“ - парче от приетия с огромен интерес нов албум „A Pale White Dot“. Следват класики от модерния им тежък период - „Wildfire“ и „Atropos“, след което затвърждават позициите си с новото си оръжие „Heaven on High“, което някои фенове определят като една от най-добрите композиции на бандата. Не липсват и парчета от ранния им класически джент период. Втората половина на сета е посветена предимно на песни от новия албум, което е леко разочарование за мен. Надявах се да чуя повече класики, като се има предвид, че това е първото посещение на Periphery у нас.

И тук, очакванията ми за концерта и реалността се разминават. Мислех, че героят на вечерта ще бъде Misha Mansoor. Но музикантите са подбрали такива парчета, които сякаш повече представят поле за изпълнение на агресивните му мелодии, за сметка на атмосферичните. Този, който печели сърцето ми тази вечер, е Matt Halpern. Като двигател на машина, барабанистът безкомпромисно налага сета си - едновременно с брутална сила и нечовешка точност. Той е човекът, който организира динамиката на всяко от парчетата и държи цялата група в движение. Без показност, но с техника, която рядко съм имала удоволствието да наблюдавам наживо.

Краят на концерта е отбелязан с “Blood Eagle” и музикантите най-после успяват да предизвикат почти цялата тълпа пред сцената да влезе в голямо меле. Явно решили, че това ни стига, американците се скриват от сцената без бис, след като щедро разхвърлят палки и перца на потната и доволна публика. С което приключва още една незабравима вечер под сенките на дърветата в Борисова градина и е време да се прибирам и да взема необходимия минимум сън, защото... на следващия ден отново има концерт!

Автор: Зорница Петра
Снимки: Никола Петрас