Back to Top
 

Отново ми се налага да правя равносметка за една почти 60-годишнина. Не говоря за възраст, а за период от време. URIAH HEEP са от онези групи, които по един или друг начин са повлияли на много от нас – пряко или косвено.

Няма да крия, че буйната ми младост „почти“ премина, без да съм особено запознат с музиката им. За мен те бяха просто „хипарите“ с „July Morning“! Съдбата обаче ме срещна с човек, който щеше да ми отвори очите за тяхната музика, а и за доста други неща. Не е случайно, че днес аз ще се заема с репортажа за това събитие, а ТЯ – Гери Попова – ще бъде по-близо до тях и ще снима.

Тук ще се отклоня за малко, за да ви разкажа повече за Гери. Страстта ѝ към URIAH HEEP започва още като дете (няма да ви казвам преди колко години) с една плоча наследена от чичото на баща й, която пази и до днес – Uriah Heep Live '73.

Помня и как ме замъкна на Камен бряг, където цялата местна флора и фауна явно беше решила да се нахрани с мен, само и само да видим John Lawton. Спомням си и как с пламнали маслени очи говори за великия David Byron, който си е отишъл прекалено млад. И как копнееше да се срещне с Mick Box, Ken Hensley и Bernie Shaw. Да си призная, понякога един такъв искрен фенски трепет е толкова заразителен, че човек се навива на какви ли не глупости. Като например да спи под открито небе на Камен бряг. Доброволно при това!

image-uriah-heep.pngГери и Bernie - някъде, някога

Истинският катарзис за мен обаче настъпи, когато за първи път гледахме самите Uriah Heep на живо във Велико Търново. Изобщо не бях предполагал, че едни „хипари“ могат да забият толкова сериозно. Музиката им постепенно ми стана близка и започнах да я ценя по начин, който дотогава дори не бях допускал. Винаги съм си мислел, че това е някаква „вехта“ група, останала в миналото. И никога не съм бил по-щастлив, че съм грешал.

Та, както казах, Uriah Heep през годините са ни навестявали доста пъти и определено не можете да се оплачете, че не сте имали възможност да ги гледате. А както напоследък все по-често ни се напомня, не всичко е вечно и никога не знаем кой концерт на даден музикант ще се окаже последен за нас. Както каза един познат: „Животът е еднопосочен билет и нямаш много място за пропуски.“ Защо ви пиша всичко това ли? Защото само през последните години успях да изгледам концерти, за които навремето дори не съм предполагал, че ще се окажат последни. Но в крайна сметка точно така се получи. Разликата тук обаче е, че самите Uriah Heep са решили да се сбогуват с публиката си по възможно най-подходящия начин – с прощално турне, което ще продължи близо три години и ще премине през възможно най-много държави.

Спирката в София е добре познатата ни спортна зала „Арена 8888“, която за случая е пригодена за сравнително по-интимен концерт. Част от трибуните са прибрани, сцената е изтеглена значително напред, а на терена пред нея са разположени места за сядане.

Признавам си, че подобна гледка винаги ми е била леко смущаваща. Все пак говорим за рок концерт, а не за театрална постановка. Но като се огледах и видях хората около мен, започнах да разбирам логиката. Абе, кого заблуждавам... Дори на мен в един момент ми се прииска да приседна малко.

Нека не се лъжем.

Необясним за мен остана обявеният начален час на събитието – 18:45 ч., при това с подгряваща група в лицето на Heavy Pettin’, които, впрочем, за мен добавяха сериозен плюс към цялата вечер.

А вероятно мнозина ще си кажат: „Какви пък са тези старци разбойници?“. Е, шотландците Heavy Pettin’ са точно от онези групи, за които си заслужава човек да си зададе този въпрос и да си направи труда да потърси отговора. От онези банди, които по една или друга причина остават извън светлините на прожекторите, въпреки че заслужават доста повече внимание.

Създадени през 1981 г., те вървят рамо до рамо с имена като Def Leppard, Ratt и Bon Jovi. Името им се появява по фестивални и тур афиши редом с Mötley Crüe, Kiss и Ozzy Osbourne. Имат добри албуми, договор с голяма звукозаписна компания, а дебютът им е продуциран от Reinhold Mack и самия Brian May от Queen. С други думи – имали са почти всичко необходимо, за да станат големи. Почти.

В един момент обаче, някъде през втората половина на 80-те, решават да поемат в по-комерсиална, поп ориентирана посока. Стига се дори до участие в британската селекция за Евровизия през 1987 г. Да, Евровизия! За хардрок банда от това поколение звучи почти като лош виц. Дали това решение им изиграва лоша шега, или просто музикалната индустрия вече е решила да заложи на други коне, е отделен въпрос. Факт е, че малко след това групата се разпада.

През 2017 г. обаче Heavy Pettin’ се завръщат, което е поредното доказателство, че където е горяло, пак може да гори. И не просто обикалят сцените, разчитайки на стара слава, а продължават да издават нова музика.

Дали обаче все още има място за този тип осемдесетарски хардрок и дали шотландците не са изпуснали окончателно влака, ще оставим времето да покаже. Любопитното е, че през последните години немалко млади банди отново върнаха на мода точно този тип хардрок и глем звучене. Та човек започва да се чуди дали тези близо 30 години отсъствие на Heavy Pettin’ действително са били загубено време, или просто са си спестили цялото „развитие“ на рока през грънджа и модерния метъл. Но това е тема, по която можем да джавкаме с часове и вероятно пак няма да стигнем до съгласие.

Лично аз смятам, че Heavy Pettin’ заслужаваха доста повече публика тази вечер. Поне толкова, колкото вече се беше събрала пред сцената, когато изпълняваха последната си песен. Защото, колкото и да е удобно да отписваме подобни групи като поредните динозаври от 80-те, някои от тези динозаври все още имат какво да покажат. И то доста повече от някои от младите им наследници.

Надявам се да ги видим отново някой ден. По възможност в малко по-нормален час и пред публика, която знае защо си струва да дойде по-рано.

Точно в обявения час – 20:00 ч., URIAH HEEP излязоха на сцената. Залата вече беше прилично пълна, а публиката се беше настанила по местата си. Организацията, както обикновено на концертите на BLM, беше на ниво. Навсякъде имаше стюарди, които насочваха хората и им помагаха да намерят местата си. Самата сцена не представляваше нищо особено. Нямаше огромни LED екрани, пищни декори или някакви специални ефекти. Съвсем обикновен олдскул декор с логото на групата и визията на турнето. Общо взето, точно каквото бихте очаквали от концерт на група като URIAH HEEP.

Още с първите акорди стана ясно, че и откъм звук тази вечер няма да има от какво да се оплакваме. Всичко звучеше кристално чисто, всяка китара и всеки инструмент си бяха на мястото. Началото дойде с „Grazed by Heaven“ от Living the Dream, последвана от „Save Me Tonight“ от последния им студиен албум Chaos & Colour. Две сравнително нови пени, с които групата ни напомни, че все пак не е прекарала последните десетилетия само в обикаляне по света и свирене на „July Morning“. Последваха „Shadows of Grief“, „Stealin’“ и „Hurricane“. Новите парчета са точно от онези, за които ви казах, че ми избиха зъбите, докато си мислех, че HEEP са някакви хипита. Явно и Bernie Shaw беше наясно, че тая работа със седенето няма как да стане. Още в началото с усмивка обясни, че знае как всички са си платили за седящи места, ама, мамка му, това все пак е рок концерт! И покани хората да се приближат към сцената. Е, съжалявам за тези, които са си мислили, че ще си седят кротко на столчетата отпред и ще пляскат възпитано. Честито, вече сте на рок концерт!

Един от интересните моменти беше „The Magician’s Birthday“. Преди нея Bernie се върна към началото на 70-те, когато прогресив рокът набира скорост и на сцената вече са или тепърва се появяват имена като YES, RUSH, Genesis, King Crimson и Emerson, Lake & Palmer. Време, в което явно никой не се е притеснявал особено дали една песен е три, седем или петнайсет минути, стига да има какво да се изсвири. А и музикантите тогава май са имали малко по-различни разбирания за това какво може да се побере в едно парче.

Bernie посочи и човека до себе си – своя дългогодишен приятел Mick Box, който е сред създателите на композицията. Песен от далечната 1972 г., която и днес звучи достатъчно интересно, за да напомни защо Uriah Heep имат своето място в историята на прогресив рока.

Тук обаче няма как да не отбележа и някои липси. Колкото и добре да беше подбран сетлистът, той почти изцяло се въртеше около класическия период с David Byron и по-новите записи с Bernie Shaw. Отсъстваше цяла една важна глава от историята на групата – годините с John Lawton. Нямаше нито „Sympathy“, нито „Free Me“, нито „Come Back to Me“. А точно Lawton е от онези вокалисти, които заслужават достатъяно внимание особено в България. Ако се върнете към старите концертни записи, където изглежда направо като извънземен. Нищо общо със симпатичния възрастен господин, когото бяхме свикнали да виждаме у нас. Глас, присъствие и енергия, които трудно можеш да сбъркаш с нещо друго. Но да се върнем към концерта.

Един от най-силните моменти за мен беше „Gypsy“. Песен от дебютния албум на групата, която вече повече от половин век не е загубила нищо от тежестта си. А текстът ѝ заслужава специално внимание. Историята за седемнайсетгодишно момче, влюбено в циганска принцеса, чийто баща категорично отказва да приеме връзката им. Следват насилие, раздяла и закана, че един ден момчето ще се върне, за да отстоява любовта си. Една история за любов, предразсъдъци и бунт, разказана с онзи тежък, почти зловещ звук, с който Uriah Heep започват кариерата си през 1970 г. И като се замисли човек, не е зле за песен, написана преди повече от 50 години.

А после дойде ред и на песните, които за българската публика отдавна са нещо повече от обикновени рок класики. „July Morning“, разбира се, предизвика очакваната реакция. Едва ли има смисъл да обяснявам какво означава тази композиция за няколко поколения българи. След нея прозвуча „Lady in Black“, а за бис групата остави „Sunrise“ и „Easy Livin’“. Четири композиции, които едва ли някога ще омръзнат на тази публика. Макар че сигурно има и хора, които продължават да смятат, че Uriah Heep имат само две песни. И двете, разбира се, се пеят на плажа или камен бряг.

И все пак, когато последните акорди заглъхнаха, остана един лек привкус на нещо недовършено. Не защото концертът беше слаб, напротив. Просто час и половина е крайно недостатъчен, за да си вземеш довиждане с група с подобна история. А и както вече споменах, някои периоди от творчеството им останаха напълно пренебрегнати. Какво да се прави – няма как да събереш всичко в един концерт, но пък никой не е казал, че трябва да сме доволни от това.

От друга страна, нека не забравяме, че The Magician’s Farewell ще продължи още доста време. Така че няма да изключвам възможността някой ден отново да имаме шанс да си кажем „чао“. Пък било то и за пореден път. Впрочем самият Bernie Shaw май най-добре обобщи ситуацията, когато с усмивка и доста ирония подхвърли към публиката:

„Хей, София! Това е сбогуване! Страхотно! Хайде да го направим пак догодина!“ Е, Bernie, ние сме навити. Няма да ни е за първи път да се сбогуваме с някоя група по няколко пъти.

Автор: Никола Петрас
Снимки: Гергана Попова

Пълна галерия от събитието:

Този сайт използва бисквитки. Продължавайки да използвате нашия сайт, вие автоматично се съгласявате с използването на тези бисквитки.

Научете още