Репортаж от третия ден на PhillGood Festival 2026 (MOBY, SUEDE, EINSTÜRZENDE NEUBAUTEN, SON LUX и др.)

Започвам репортажа от ден 3 със задължителен според натрупания ми опит списък за оцеляване и приятно изкарване на летен фестивал. Един уважаващ себе си фен трябва да има в себе си:

- Спрей за комари плюс слънцезащитен крем – за да ви разпознаят родителите ви след няколко дни
- Брошура – за веене с цел разхлаждане, почесване на труднодостъпни места, махане на познат, информиране за предстоящата програма
- Одеалце – на което да поседнете с цел почивка, хапване, приспиване на домочадието (видяно) и да си заявите временна частна собственост на територията на фестивала. На морето си служат с десетлитрови минерални води, но тук това ще ви излезе соленко.
- Обикновени бисквити, солети – цените на храната на фестивала вероятно са достъпни за хора с бащи-схемаджии и баби-реститутки, но ние, нормалните трудоваци, не можем да си позволим бъргър на цената на бъбрек
- Кърпичка – парцалче, салфетка, каквото ви каресва – за избърсване на пот от нелепи места, между които ще спомена клепачите и веждите, а другите ще ви спестя

Запасена с тези така необходими вещи, се настанявам на сянка, за да отдам нужното внимание на откриващите на главната сцена Son Lux. Американците са известни най-вече покрай създаването на саундтрака към спечелилия Оскар филм “Everything Everywhere All At Once”. Бандата представя замечтан експериментален микс с много хармонии и подложки, с което задават по-спокоен тон на последния фестивален ден.

Насочвам се към Phillgood Stage, където отново чудесна група е обречена да свири под палещото слънце. Hug or Handshake са сред бандите, които очаквах с нетърпение да видя наживо. И те не разочароват. Изпълнението им е безупречно, музикантско и в стил инди-калифорнийски рок. Парчетата, между които „Waiting Till September“, „Burden of Proof“ и особено „It Was Me“, ме зареждат с романтична енергия, но е време за рязка смяна на настроението.

На Main Stage се появяват внушителните Einstürzende Neubauten. Петорката от Западен Берлин превръща сцената в индустриален театър, в който всеки звук е внимателно премислен. Освен на традиционни инструменти, музикантите свирят и на – думата „уникални“ не се използва с уважение сред пишещите и четящите, но не намирам по-подходяща – уникални! инструменти, измежду които метални тръби, ламарини, пружини, пазарна количка..., превръщайки ги в част от музикалния си разказ. Който е доста личен – вокалът Blixa Bargeld е заложил в песните истории от детството си на улица в Берлин, спомени от младостта, отношенията му с децата му. Einstürzende Neubauten не са лъжица за всеки – реакциите на публиката са от недоумение до екстаз. Но този музикален експеримент трябва да се чуе поне веднъж в живота.

За съжаление, минималистичният им звук е често заглушаван от рейв сцената, където след Lubo Ursini се раздават Pretty Girl и една много шумна и весела тълпа от танцуващи фенове. Въпреки че го приема с чувство за хумор (като имитира Trump dance), към края на изпълненоето вокалът е очевидно недоволен и това оставя леко горчив вкус. Отскачам до Phillgood сцената, за да чуя Lunikk – дарк електро поп дуо, което също е събрало достойно количество фенове. Бързо обаче се връщам към главната сцена, където излизат британците Suede и... 90-те оживяват на сцената!

За мен това е една от големите изненади на вечерта. Вокалът Brett Anderson е запазил младежкия си вид, а на енергията, с която изпълнява песните от доста дългия сет, може да завиди и тинейджър на шест Монстъра. Suede ни връщат в най-готините години на бритпопа, но балансирани с чистата сила на рока и младежкия бунт – без излишни мултимедии, без театрална показност, но пък с много професионализъм. Suede завладяват публиката с най-семплото и едновременно най-важното - хубавата музика и искрената емоция на лайф изпълнението. Сетлистът им e пътешествие в миналото през различни периоди от историята им. Ранните хитове като “The Drowners” и “Animal Nitrate” носят суровата сила на дебютния им албум от 1993 г., докато “Beautiful Ones” и “Trash” са свидетелство защо бандата успя да се превърне в символ на британската бритпоп сцена през 90-те, наред с Oasis и Blur.

Пътьом до един от бирените щандове попадам на Phillrave сцената, а там е просто страхотно. Едно от известните дамски имена в електронната музика, Kelly Lee Olsen от Уелс, е зад пулта, и загрява публиката с авторски парчета. Кулминацията настъпва, когато тя включва в сета си класиките “Higher State of Consciousness” (Josh Wink), “No Good” (Prodigy) и “Bodyrock” (Moby). Екстазът е пълен и цялата тълпа се насочва сред прашния облак към Main Stage, където ни предстои да видим финалното шоу на фестивала.

Въпреки че Moby не е артист, когото човек непременно слуша целенасочено, музиката му присъства в ежедневието и в масовата ни култура: по радиото, на партита, във филмови саундтраци. Ето защо силата на концертното му присъствие е чудесна изненада за мен. Още откриващата “Bodyrock” буквално взривява публиката. Следва “Go” – емблематичният аранжимент (изграден върху мотива на Анджело Бадаламенти от Twin Peaks), за който музикантът споделя, че е първото му записано парче. Мелодията неизбежно ме връща към култовия сериал, увредил трайно моето поколение.

Следват класики, които не ни оставят да си поемем дъх – „We Are All Made of Stars“, „Why Does My Heart Feel So Bad“, „Natural Bues“, които се редуват с по-нови парчета от дискографията на твореца. Moby е в непрекъснато движение по сцената – ту държи китара, ту е зад пулта, ту на перкусии, ту зад микрофона. Страхотният ансамбъл от музиканти до него на сцената (особено двете вокалистки Nadia Duggin и India Carney) определено изиграва важна роля за успеха на шоуто и допринася за усещането, че сме на рок концерт, а не просто на DJ сет. Бисът с “Porcelain”, “Lift Me Up” и “Feeling So Real” се превръща в лудо техно парти, което почти срутва тепетата на Пловдив. На подсъзнателно ниво може би очаквах комерсиално шоу, но в изпълнението на Moby няма фалш, няма усещането, че някой се опитва да ти продаде нещо, няма дирижирана носталгия – единствено еуфория и добро настроение.

Thievery Corporation, които имат култов музикален статус в България, са едно от най-очакваните имена, и съответно повече от логичен избор за финал. Лежерната им атмосфера превръща последните часове на феста в спокоен музикален епилог.

Phillgood Festival заявява амбицията си да постави основите на нова музикална традиция, в която на три сцени се срещат музиканти от разнородни стилове, формати от различни култури и публика от всички поколения. Направи ми впечатление стремежът на организаторите да разширят идеята за общност отвъд музиката. Доброволци помагат на глухи посетители да изживеят концертите пълноценно, а екипът се грижи за публиката чрез жестове като раздаване на вода и дори осигуряване на екран, където най-запалените да изгледат емоционалния финал на Световното първенство по футбол (Moby беше по-интересен). И тези детайли превръщат фестивала от поредното музикално събитие в споделено преживяване, което няма да забравим.

Автор: Зорница Петра
Снимки: Гергана Попова