Интервю: Yusaf Parvez "Vicotnik" (DODHEIМSGARD)

Здравей, Yusaf, благодаря ти много, че отдели време за това интервю.

Здравей. Няма проблем.

Първо трябва да се извиня, защото днес не се чувствам много добре. Тук, в България, е сезонът на грипа и съм си вкъщи от няколко дни с ужасна кашлица и температура. Може в някакъв момент да се наложи да се заглуша.

Окей, няма проблем. Аз също се чувствам малко скапано днес.

Е, изглеждаш добре. Благодаря ти много отново, че въпреки това се включваш. Къде те хващам в момента?

Благодаря. Да. В апартамента си съм, просто си седя вкъщи с котката. Дъщеря ми отиде при своя приятелка и ще остане там, а приятелката ми замина в планината. Така че съм сам вкъщи.

И така, Dødheimsgard идват в България за първи път. (Билети) Беше крайно време, защото вие винаги ни прескачахте и свирите в страните около нас. Били сте много пъти в Гърция и, както каза, там се чувстваш като у дома си, но винаги сте прескачали България. Какво е нужно на един музикант, за да се почувства у дома си някъде далеч?

Хе-хе, предполагам, че има много фактори. Когато става дума за Гърция, това е една от най-силните ни фен бази, така че това помага много, нали знаеш. А другото е, че за мен лично вероятно има по-силно съвпадение между обикновения грък и индийското ми наследство. Така че винаги усещам, че когато съм в Гърция, съм по-близо до тази индийска част от наследството си. Чувствам, че те са по-близки до индийската ми страна, отколкото до норвежката.

Разбирам те, защото аз съм наполовина грък. Но ти си наполовина индиец. Как мислиш, че това ти е повлияло като тийнейджър? Защото, нека си го кажем направо, когато си бил тийнейджър в Осло, вече е било трудно да си блек метъл фен през 90-те. А след това и да си наполовина индиец на Север — как ти се отрази това, докато растеше?

Очевидно не беше идеално, когато става дума за това да си блек метъл фен в началото на 90-те тук, в Норвегия, защото сцената беше много етноцентрична, а да си индиец нямаше нищо общо с това. Но не мисля, че си чак толкова осъзнат за това как нещата ти влияят, когато си на 15 или 16 години. Просто преживяваш нещата, нали се сещаш? Започнах с това, когато бях на 13, с първите ми дет метъл банди, и после постепенно преминах към блек метъл.

Но където има воля, има и начин. Така че не ме интересуваха особено всички страхове и цялата борба в моя личен аспект, защото чувствах, че самото правене на блек метъл е някаква борба само по себе си. Не беше нещо като търсене на одобрение. Така че за мен нямаше значение дали това неодобрение идва от обществото, или от моята собствена среда или жанр. Това не ми беше особено важно.

Но, разбира се, когато остарееш, започваш да виждаш, че твоят произход, откъде идваш, как си бил отгледан и всичко това ти оказва влиание по един или друг начин. И то сеотразява също в музиката и в изкуството ти.

Разбирам. Смяташ ли, че времето ти в Индия е оставило някакъв отпечатък върху артистичната ти страна, дори и не в очевидно музикален смисъл?

Мисля…Хм… мисля, че просто естествено си е там, защото ти си сбор от своите преживявания, нали така? За всичко има причина и следствие, а моето възпитание е част от тези причини. И това, което съм направил артистично е следствието. Така че то си стои там, независимо дали съзнателно или несъзнателно.

Аз не тръгвам с идеята да правя индийска музика. Никога не мисля за това. Но мисля, че може би тази комбинация в моя произход не беше толкова често срещана тук, поне не в ранните дни на норвежката блек метъл сцена. Осъзнавам, че това е една от причините Dødheimsgard да са малко по-различни от другите банди.

Нека те върна отново към първото ти гостуване в София. Освен самия концерт, опитваш ли се да уловиш нещо нещо от местната култура, когато пътуваш?

Да, абсолютно, ако имаме време, го правим. Някои места, на които свирим, са в нищото, и там няма нищо освен фестивала и хотела. Но ако сме близо до нещо, което си струва да се види, правим си такава разходка.

Но винаги ни трябва време. Понякога времето е малко и не винаги имаш думата. Има и финансов аспект в това. Хората искат да те докарат и да те върнат с най-евтините възможни полети, да те настанят в хотели, които са бюджетни, а те може да са доста далеч от всичко.

Но знам, че България и София имат много църкви, както и катедрала. Мисля, че София е 15-ият най-голям град в ЕС, така че не е най-големият, но със сигурност не е и сред най-малките градове в Европа.

Имаме много история, събрана тук — тракийска, византийска, римска, османска също. Така че има доста неща, ако имате време. Би било страхотно да разгледате, а и горе-долу концерта ще е в центъра на града, така че би трябвало да има достатъчно време да се разходите наоколо. И наистина се надявам да го направите.

За много български фенове това може да е първият им шанс да преживеят Dødheimsgard на живо. Какво би искал да почувстват, когато си тръгнат от концерта?

Винаги се опитвам да създам лично преживяване за хората на нашите концерти. Искам, когато си тръгнат — където и да сме, в България, Норвегия или където и да е — да имат усещането, че са преживели нещо малко по-различно, че не е било просто нещо стандартно. Като това да си репетираш сета, да си репетираш какво ще кажеш между песните и всичко останало.

Искам взаимодействието да бъде по-лично. Нещо като: ние споделяме това пространство заедно за няколко часа. Нека извлечем максимума от него.

И знаеш ли, опитвали сме се да дойдем в България няколко пъти, особено когато сме били в Гърция. Винаги сме се опитвали да направим комбинация, да видим дали можем да включим и София в същата обиколка. Но досега просто не се получаваше. Не знам конкретно защо. Може би промоутърите не са искали да поемат риска, може би са се страхували, че няма да съберем достатъчно хора и такива неща, нали знаеш.

А времената са трудни. Това не е особено голям пазар. Разбира се, има пари в това, но обикновено са колкото да покрият разходите. Това е.

Е, мисля, че моментът дойде. Вероятно тогава просто не е било правилното време?

Да, предполагам.

Окей, Dødheimsgard отдавна са свързвани с блек метъла — защото започват като страничен проект и може би като нужда да свириш блек метъл — но през годините вашето творчество постоянно прехвърля границите на този термин. Все още ли намираш този етикет за полезен, или вече е станал твърде тесен за това, което искате да правите?

Не, аз съм напълно доволен от този етикет. По-скоро е културно свързан, ако говорим за култура. Все едно някой да ме попита: „Yusaf, ти си наполовина индиец, наполовина норвежец. Не ти ли омръзнаха тези етикети? Не би ли предпочел да си наполовина германец и наполовина индонезиец?“ Така гледам и на термина блек метъл.

Мисля, че той е някак вътрешно присъщ за мен, защото това е културата, от която съм част. Направих първите си репетиции и демота през 1991 г., така че съм направо в средата на втората генерация артисти и банди.

Така че съм доволен от етикета в този смисъл, защото той е свързан с мен исторически и културно. Затова нямам никакъв проблем с него. Но, знаеш, блек метълът вече е толкова широк музикален термин, че хората непрекъснато спорят какво всъщност влиза в него. Чувал съм дори хора да твърдят, че Mercyful Fate са блек метъл заради текстовете.

Или заради corpse paint-а…

Да, corpse paint-а и текстовете. Музикално има толкова широко определение, че вече е трудно да кажеш кое има значение, нали? Освен това, което ти самият мислиш.

И както казах, аз свързвам моята музика с блек метъла, защото това е поколението, от което идвам. Аз съм част от него. Имаше вече блек метъл, когато аз започвах, но аз също го възприех. И мисля, че успях да му дам нещо ново, да го развия. Така че това е моята култура и моята позиция.

Да, знаеш, Леми винаги казваше, че Motörhead свирят рокендрол, но всеки може да сложи съвсем различен етикет на Motörhead.

Да, защото това е културата, откъдето той идва.

Разбира се. Но много слушатели описват Dødheimsgard като трудна музика — нещо, което се разкрива бавно. Мислиш ли за преживяването на слушателя, докато пишеш, или напълно следваш собствените си инстинкти?

Това е комплексен въпрос, защото не ме интересува особено дали хората ще го харесат или не. Трябва да намеря мотивация извън това. Но въпросът ти все пак е релевантен, защото искам хората да преживеят това, което аз преживявам, когато пиша.

Задачата е следната: имаш емоции и идеи, общо взето. И се опитваш да моделираш тези емоции и идеи така, че да могат да бъдат записани върху парче пластмаса, върху винил или в дигитален формат, където тези мисли и идеи да бъдат консумирани и преживени от слушателя.

Така че ми доставя голямо удоволствие да прочета например ревю за последния ни албум „Black Medium Current“ и да видя, че журналистът, който пише ревюто, го е написал малко по-различно от ревюто, което е написал преди това, и от това, което е написал след него. Това означава, че той слуша този албум по различен начин, и затова пише по различен начин.

Този вид предаване е някакъв вид успех, нали? Означава, че си постигнал нещо, което си се опитвал да направиш, защото ние разчитаме на настроения. Не разчитаме на това да изнесем лекция в университет. Правим го артистично и се опитваме да изразим неща, които са доста трудни за изразяване в академична форма или в писмена форма, като в книга или нещо подобно.

Така че трябва да разчитаме на инстинктите си. И после, когато видиш, че някои хора улавят тези инстинкти, защото самите те ги имат .

Музиката винаги е била нещо взаимно. Зависи от вибрацията, която изпращаш, и ако човекът, който я слуша, вибрира на същата честота — случва се магия.

Да! И има нещо в музиката, което е много мистично. Виж бебетата. Виж малките деца. Те още не могат дори да ходят. Държат се за масата, и когато чуят музика, започват да танцуват. Никой не ги е учил да танцуват. Те дори още не могат да стоят прави. Още не могат да ходят. И въпреки това могат да танцуват. Могат да се движат на музика.

Така че има нещо вътрешно магическо в това. И използвам примера за „Black Medium Current“ с една жена в гората преди 10 000 години. Децата ѝ са мъртви. Тя е изгубила децата си предишния ден и сега си пее мелодии, за да се успокои.

Ние правим това постоянно като човешки същества. Ако сме щастливи, си тананикаме: та-да-да-да. Така че има някаква фактичност в музиката, в реда на музиката, в начина, по който подреждаме звука в музика. Тя е много изразителна за емоционалното пространство.

Мисля, че спокойно може да се каже, че тя е като по-висша форма на комуникация между хората.

Да, точно така.

Смяташ ли, че хората ценят музиката по различен начин днес, отколкото когато Dødheimsgard започнаха? Имам предвид, че навремето отиваш в магазина, гледаш обложките и си купуваш албум. И после го слушаш отново и отново. Сега всичко е само на няколко клика разстояние, а въпреки това хората са много придирчиви и с ниско внимание. Мислиш ли, че музиката като цяло е загубила стойността си?

Да, добре дошли в бъдещето.

Как се справяш с тези неща?

Знаеш ли, не мога да направя нищо по въпроса. Затова се опитвам да не се тревожа и да не натоварвам мозъка си с неща, за които не мога да направя нищо. И мисля, че това е валидно за всяко поколение. Знаеш, дори Римската империя, колкото и могъща да е била, е трябвало да рухне в някакъв момент. Всичко стига до своя край и може би от това се ражда нещо ново.

Важното обаче е, че успях да отделя това от собственото си удоволствие или от това, което изпитвам от правенето на музика. Мисля, че ако утре всичко приключи, ако утре вече няма нужда от мен, няма повече концерти, нищо — аз пак ще правя музика. Така че това е отделно нещо.

А що се отнася до бъдещето, имам 15-годишна дъщеря. Те слушат 30-секундни видеа и после скролват нататък. И ако това е техният начин на консумация, така да бъде. Няма какво да направим, освен да се опитаме да им пускаме хубави песни.

Една част от хората са запалени по друг начин. Продажбите на винили се вдигнаха през последните години. Никога няма да се върнат там, където бяха преди 20 или 30 години, но все пак се вдигнаха. Хората се интересуват повече от целия хардуер. Ретро геймингът е много голям в момента. Хората купуват стари Commodore 64, така че…

Виждам хора да купуват касетки в наши дни.

Да, да. Това е носталгична активност и мисля, че просто така работи времето. Нещо не съществува, после съществува, после е актуално, а след това бавно избледнява в миналото и отстъпва място на нови неща.

Има пауза от около седем-осем години между последните албуми на Dødheimsgard, а ти си споменавал, че имаш нужда от почивка след всеки албум, а след това пак ти трябва време, за да се подготвиш за нов запис. Колко важна е непредсказуемостта за теб като артист? Опитваш ли се да избягваш повторенията?

Не е точно така, не смятам всяко повторение за вредно. Разбира се, има повторения. Но също така искам всеки път, когато правя албум, да успея да достигна до нови места, които мога да добавя към старите, и после да свържа всички албуми като история, в известен смисъл.

Разбира се, всички глави са свързани, но са различни. Не пиша „Глава 1“ двайсет пъти. Така че ще има вътрешни връзки, като от А до Я, но всички букви са различни, общо взето.

Затова чувствам, че всеки албум, който е бил важен за мен, трябва да има собствените си крака, на които да стои, а не само да бъде възстановка на нещо, което вече си правил отново и отново. Тогава след време се превръща в театър. Превръща се в пиеса. Имаш хореографията, имаш сценария и после използваш това, за да пресъздаваш нещата отново, и отново, и отново.

Аз нямам интерес към това. Това не означава, че гледам отвисоко на всички, които го правят, но просто не ме засяга.

Когато създаваш нова музика, започваш ли с ясна визия накъде искаш да отидеш, или предпочиташ да откриваш посоката в процеса на работа?

Мисля, че имам някакви отправни точки и трябва да използвам тях, за да видя къде ще ме отведат. Това е много органичен процес, защото е неизвестен. Наистина не знам какво ще попадне в крайна сметка в записа.

Знам кои инструменти, вероятно, нали — окей, записът ще има барабани, китари, вокали и бас. Но отвъд това музиката наистина може да отиде навсякъде.

Може би е полезно да имаш някакви отправни точки, концептуално, това може да помогне. Нещо като: „Окей, в коя бездна искаш да слезеш този път?“ И ако си го разбрал вече — окей, този албум ще бъде за всички онези моменти, в които се отделяш от собствената си реалност и се прераждаш в нова. Може би това е концепцията ти. После трябва да направиш и музика, която пасва на тази концепция, за да бъде историята завършена.

Или отправната точка може да бъде песен. Спомням си, когато направих „A Umbra Omega“, там има песен, която се казва „Architect of Darkness“, и тя е единствената бавна песен в този албум. И това беше стъпката към следващия албум. Помислих си: „Да, това е мястото, което искам да изследвам след това.“

Така че с отправната точка не е задължително да знаеш на 100% как ще звучи албумът, но поне имаш откъде да започнеш да работиш.

След повече от три десетилетия, в които предизвикваш както себе си, така и публиката си по този начин, какво все още ти се струва опасно или непознато като артист?

Мисля, че аспектът на опасността се е изтъркал. И мисля, че все още има банди, които се преструват, че са опасни, но няма никаква опасност. Мисля, че има много хора, които всъщност се държат опасно в много, много, много безопасни пространства. И мисля, че това е малко противоречиво. Така че донякъде изоставих тази идея, че живея опасен живот или каквото и да е. Може би съм го правил в миналото, но това е в миналото, нали?

Така че мисля, че все още има места за изследване в рамките на блек метъл жанра или екстремната музика, но може би тези места са по-нетипични. Например „Black Medium Current“ изследва по някакъв начин мрачността и чернотата на твоите уязвимости, което е контраст с блек метъла, където обикновено се представя тъмният воин, който може да постигне всичко.

Така че може би това беше по-натуралистичен и по-философски подход към съществуването, вместо просто да измисляш някакъв наратив.

Смяташ ли, че музикантите имат отговорност да коментират социални и политически теми? И в същото време — как гледаш на така наречената cancel culture, при която банди биват забранявани само заради произхода си или политическите си възгледи? Виждаме много от това в блек метъл сцената.

Мисля, че хората трябва да правят собствените си избори, а с причините и последствията от тези избори — трябва да се справят. И животът невинаги е справедлив, нали?

Да, разбира се.

Така че ако си направил нещо глупаво и после получиш много негативи за това, че си направил нещо тъпо, тогава не изглежда добре да мрънкаш за това. Така че това е нож с две остриета, нали?

И ако избереш да бъдеш блек метъл банда и избереш да бъдеш политически ангажиран по един или друг начин, значи си направил този избор. И трябва да внимаваш, защото в някакъв момент вече не си артист. Може би си някакъв вид активист, защото размиваш границите. Така че мисля, че човек трябва да се запита: каква е основната ми цел тук? Основната ми цел да правя изкуство ли е, или да бъдат чути мненията ми?

Що се отнася до мен, не мисля, че аз самият изобщо имам значение. Обичам факта, че някои хора имат връзка с моята музика, и не мисля, че аз имам значение в тази връзка.

Как гледаш назад към норвежката сцена сега, от перспективата на човек, който е пристъпил отвъд първоначалните ѝ граници?

За норвежката блек метъл сцена нямам наистина добра представа какво се случва в гаражите и мазетата в момента, що се отнася до младите хора, които започват да правят музика. Така че не знам.

Това, което виждам е основно групите от моето поколение, които все още продължават — издават албуми, турнета, свирят по фестивали и такива неща. После има банди, които са малко по-млади от мен, като Koldbrann и Tsjuder и такива групи, и те изглеждат много верни на оригиналната норвежка рецепта, поднесена от Darkthrone.

Така че текущото състояние на норвежката блек метъл сцена? Не знам… Мисля, че е както винаги е било — някои албуми са добри, други са лоши.

Не мисля, че културно блек метълът е толкова релевантен вече. Той донякъде се е изчерпал в смисъл, че може би дори е достигнал своя връх по отношение на популярност и такива неща. Вече е бил поканен да свири на големите фестивали и всичко това.

И мисля, че много от принципите, които може би са били свързани с блек метъла, бяха загърбени в момента, в който, примерно, блек метъл банда прие да вземе пари.

Разбирам. Мисля, че това са доста мъдри думи, с които да завършим това интервю, а и наистина не ни остава много време, защото знам, че имаш друго интервю след мен. Можеш ли просто да кажеш няколко финални думи за българските фенове, които ще ви видят тук на 13 юни?

София, наистина нямам търпение да ви опозная. Това ще бъде първото ми пътуване до България — както като изпълняващ артист, така и като човешко същество. Така че наистина очаквам с интерес какво имате да предложите.

Мисля, че хората из Европа имат различен вкус, различно усещане. Така че съм наистина, наистина любопитен да видя от сцената как ще действате и как ще взаимодействате с нас, с групата.

Благодаря ти много за отделеното време. Ще се видим в София.

Да, ще се видим! Чао.

***

Още за Dodheisgard:

Facebook: https://www.facebook.com/DODHEIMSGARD

Isntagram: https://www.instagram.com/dodheimsgard_official/

Youtube: https://www.youtube.com/channel/UCn5Z3tIhtwPJfJ5H6TkpoqA

Tickets for Metall Weekend https://www.eventim.bg/artist/metal-weekend/

Автор: Никола Петрас
Снимки: Dodheimsgard
Май 2026